Моето доброволчество беше в Палацольо сул’Ольо. Звучи смешно нали? Но съществува, истинско е.
Град с 20 000 жители разделен на две от река Ольо, със стара част, малък замък и най-високата кула в Италия с кръгова основа. Град в равнината близо до планината. Също с плувен басейн, скейтпарк, голяма библиотека на три етажа, хубав крайречен парк, пет-шест барчета, страхотен сладолед и незнайно от мен количество пицарии. Звучи добре. Така и се оказа.
В началото не знаех никакъв италиански, а основната дейност по проекта ми бе работа с деца. Притеснявах се колко бързо ще успея да схвана случващото се, а не просто да зяпам неразбиращо и безучастно. Повечето хора общуваха с мен на италиански, а много малко от тях на английски (все пак са италианци). Ето защо много бързо се научих, а и какъв по-добър стимул от това да искаш да общуваш, но да нямаш средствата. Но повод за притеснение няма. Когато навсякъде започнат да споменават магарета, разбираш че magari означава „може би“, или когато чуеш mi fa male la testa най-вероятно се чудиш колко ли е труден този тест, а пък тях просто ги боли глава.
Координаторите от посрещащата организация са страхотни, помагаха ми да уча езика и ми обясняваха всичко нужно. С две думи – чудесни са.
Преди да дойда нямах опит с деца, освен подминаването им. Общуването ми с тях беше основно на езика на знаците, което го правеше трудно, защото децата обичат да не ти обръщат внимание, ако не им изнася. Но пък аз никога не бях оставян сам да се справям с проблеми. С течение на времето и с усвояването на езика се научих и ме научиха как да се държа в различните ситуации. Всяко дете се превърна в уникално човече и започнах да разбирам по-добре динамиката в групата. Само месец-два и вече ги чувствах като семейство.
В рамките на два до три месеца от пристигането си всеки доброволец отива на „on arrival training”, където се събират няколко десетки души накуп и прекарват една седмица заедно в забавление, хапване, всевъзможни игри, екскурзия, обградени от типичното лингвистично богатство или хаос, кой както предпочита. Там създадох няколко нови чудесни и близки приятелства. Това ми позволи да пътувам до много страхотни места, да посетя други доброволци, да видя и участвам в техните дейности. Моят проект беше много гъвкав, тъй като дейностите са основно свързани с учебната година. Това ми даде времето да обикалям из планини и хълмове, да отида на море, да посетя пещера, та дори да се кача и на вулкан.
В Палацольо сул’Ольо също не липсваха събития. Помагах в подготовката на музикален фестивал в замъка през пролетта. Лятото пък ме изненада с друг много голям тридневен фестивал, който събра хора и групи от много места из района. През есента участвах в средновековния фестивал “Festa di Mura”, по време на който хората заменяха парите си с тъй наречените „паланки“, някои се обличаха с дрехи от онова време и се обикаляше от гостилница на гостилница в рамките на стария град. Всичко това докато по улиците шестваше парад от тъпанджии и знамехвъргачи.
Прекарах една незабравима година в Италия в моето малко, но не чак толкова, градче със смешно име. Имах добри и лоши дни, тъжни и щастливи, весели и скучни, активни и пасивни. Щастлив съм, че избрах да върша това, защото то ми даде много и ми позволи да видя света и по-иначе.
Роберт Райков
